Училището преди 100 години
Сега, когато наближава новата образователна година, ние, родителите, с грижа и лека паника чакаме какво следва на децата ни, чудим се по какъв начин ще учат и по какъв начин да ги подготвим за идващите месеци. Много би ми се желало обаче да ви показва учебното заведение такова, каквото е било преди повече от 100 години – първо, с цел да се посмеем на тогавашните проблеми, само че и да се убедим, че в действителност, каквото и да се е случвало и случва през днешния ден, за българина това да изучиш детето си остава едно от най-важните неща в живота.
Моят прародител, Иван Милев, е бил селски преподавател повече от 30 години в родното си село Добри Дял. Когато се пенсионира, той написва спомените си за живота в селото. Тези мемоари са писани през 1950 година на ръка и бяха останали в фамилията. 70 години след написването им аз и сестра ми, неговите правнучки, ги издадохме в книга, тъй като разказите в тях са забавни за необятен кръг читатели.
Ето какво написа прародител ми за селското учебно заведение и нрави в китното селце Добри дял, а допускам, че по този начин е било и в учебните заведения в цяла тогавашна България.
„ Към 1855-1856 година бях възпитаник в селото Козаревец. Там към този момент имаше учебно заведение, отворено от поп Илия, а в нашето село още нямаше. Учители ни бяха поп Илия и някой си даскал Димитър. Учехме се в църквата – църковната килия. Седяхме на четири рогозки, постлани на земята. Дисциплината беше доста строга. Много пердах ядяхме. Поп Илия не беше толкоз неприятен, само че даскал Димитър беше чудовище. Той беше в същото време и обущар. Кърпеше обуща и с един дълъг осенов пърт непрекъснато шибаше где кого свари в стаята, с цел да имало тишина. А постоянно и при гробна тишина, просто по табиет прътът непрекъснато минаваше над главите ни. Струва ми се, че тоя безсърдечен пердах тогава в учебно заведение беше причина доста искащи да се учат да ги е боязън да прескочат прага на учебното заведение. Просто, когато някой татко кажеше, че ще го прати на даскала и той ще го оправи, детето загубваше мозъка и дума пред страха от учебния пердах “.
Не може да се отхвърли, че преди години учебното заведение е било еднонепривлекателно място за ограмотяване. Не е имало подготвени учители, постоянно такива са ставали и инцидентни хора. Учителят е научавал своите възпитаници единствено на това, което и той с огромна тъга е бил научил. Липсвали са педагогическите похвати, никой не е държал да разсъни интерес у учениците или да се замисли да преподава материала по по-лесен или усвоим метод. Моят прародител написа, че неналичието на научната материя на доста места е била запълнени с едничкото и универсално средство: телесните санкции, убеждението, че пръчката е райско дърво, тя оправя всички и всичко, казвали и родители и учители. Затова и първичното килийно учебно заведение, освен че не е привличало учениците, само че е било синоним на някакво мъчилище, което непременно десетки селски деца са се мъчили да избягнат. Съселяните му описват, че при думите: „ аз ще те пратя на даскала, той ще те оправи тебе “ всяко дете просто е изпадало в смут, загубвало е и мозъка и дума и е предписание всичко допустимо единствено и единствено да бъде по-далеко от това мъчилище.
Тридесет години по-късно, през 1878 година,в селото към този момент има назначен същински преподавател, който, виждайки схлупената и негодна за нищо църковна килия, която се употребява за класна стая, в един празничен ден привиква първенците на Добри дял и им споделя: „ Килията, както и всяка наета стаичка за учебно заведение, са извънредно негодни и са просто мъчилище както за учениците, по този начин и за учителя. Всяка работа, с цел да бъде осъществена сполучлива – казвал той – би трябвало да си има своите дюзани (необходими пособия и условия). А за ученето е належащо необятна и светла стая. И срамотия е за Добри-дялчени при свободна към този момент България да си блъскаме главите и да просвещаваме децата. Трябва съществено да се замислим за постройката на сдание особено за учебно заведение. “
Жителите на дребното Горнооряховско село очевидно са осъзнавали силата и полезността на просветата. През 1879 година постройката на учебното заведение е била почната и през есента на 1880 година привършена. Първият преподавател, който стартира да учидеца в новопостроеното учебно заведение, е бил учителят Йордан Попов. Той, виждайки по какъв начин децата момиченца умерено си играят на улицата, без да се затрогват от мисълта за някакво учебно заведение, нито пък родителите им са се вълнували от това, по време на един празник привиква татковци и майки на заседание. На доста простоват език им изяснява, че науката е еднообразно нужна и потребна както за момчетата, по този начин и за девойките. Както казвал той, както боецът трябвало да написа на своята млада младоженка, по този начин и булката би трябвало да знае да му прочете писмото и да му отговори, тъй като е срамотия да върви да търси други мъже да й четат писмото и да им се моли да й напишат писмо. А дали пък ще пишат това, което тя желае, или ще й надращят Бог знае какво. Както момчето би трябвало да знае да си прави сметката, когато купува и продава нещо, по този начин също и момичето (жената) би трябвало да си схваща от сметката, с цел да не се подиграват с нея по-хитрите хора. Затова грехота е да останат децата ви девойки слепи, когато през днешния ден имате опция да отворите и техните очи.
Всички помним сцената от „ Под игото “ с годишния изпит на учениците. Моят прародител също разказва това събитие като празник на учители, родители, възпитаници и на цялото село: „ Още повече и никому от разум не излизаше общественият изпит, който ставаше в края на образователната година и на който пред родители и учители всякой трябваше да покаже какво е научил и какво знае. Тоя изпит бе и едно тридневно празненство за учебно заведение и родители. 10-15 дни преди изпита се правеше непрекъснато повтаряне и изпитване върху изучения материал “.
Въпреки внезапните промени в живота към нас, едно е несъмнено, всяка есен чакаме новата образователна година. Нека е сполучлива за всички – възпитаници, учители и родители!
Автор: Надежда Сталянова
Инфо: www.mamaninja.bg
